октомври 23, 2017

Райна Гаврилова: Няма мотивация и политическа воля за стратегия в областта на културата

В търсенето на реална диагноза на състоянието, в което се намира секторът култура в България се срещаме с Райна Гаврилова. Преподавател в катедра "Културология", зам.-министър на културата в периода 2000-2001 г., бивш изпълнителен директор на Институт "Отворено общество"и Тръст за гражданско общество в Централна и Източна Европа, автор на книги и статии  в областта на антропологията и културологията... списъкът в биографията и е дълъг. Днес, специално за Apropos.bg Райна Гаврилова прави своя анализ на настоящата ситуация, в която се намира културата непосредствено преди изборите и повярвайте ми заслужава си да прочетете до последната буква!

Намираме се в предизборна ситуация и темата за културата стана отново актуална. Говорим за стратегия, за законови промени, кога обаче наистина ситуацията в областта на културата ще започне да се променя към по-добро?

Когато осъзнаем, че в България няма да проработят нито мечтаният френски модел на управление на културата (сериозна държавна подкрепа), нито плашещият американски (изцяло частна издръжка, било чрез пазара, било чрез филантропия). Самите несъвършени думи, с които наричаме това, за което говорим – управление или мениджмънт – изразяват всичката ни несигурност: първата буди спомена за железния партиен юмрук на комунизма, втората – опасенията ни, че в културата ще станат важни мениджърите, не авторите.  Намерили сме решение с говоренето за културна политика и дори културни политики, което е приемливо, стига да се разберем, че става въпрос за създаване на ясни и честни  правила, включително и за разпределяне на ограничените ресурси. Ролята на държавните институции в културата е в договарянето и в контрола на спазването на тези правила. Това, което виждаме е или партийно угодни решения, или удовлетворяване на различни лобита, или „изцепки“ на  хора, добрали се до медийния мегафон, извинете за вулгарния израз, но ситуацията е вулгарна.


Виждаме доста хора на изкуството, които влизат в партийните листи за изборите –  това ли е пътят към промяната?

Теоретично – да. Когато в Народното събрание се натрупа критична маса от хора, които съзнават колко е важно за бъдещето на една страна тя да се грижи за културния и респективно за човешкия си капитал, би трябвало да стане възможно правенето на такъв тип политика, за която говоря. На практика партийните машини търсят хората на изкуството или като разпознаваеми лица, които носят гласове, или като добри говорители – поради таланта си с думи и други изразни средства. Много хора на изкуството, които се съгласяват да влизат в партийни листи, вярват искрено, че трябва да напуснат кулата от слонова кост (която макар и сериозно да се нуждае от ремонт все пак носи радост), за да направят нещо публично и политическо, за оправяне на ситуацията. Повечето губят илюзиите си много бързо. Нито една политическа сила няма намерение да дава власт на писатели и художници, освен ако не са лоялни изпълнители на партийната воля. Оставям настрана тези, които пристават на партиите, за да си вдигнат пенсията с четири години депутатска заплата или за да се намърдат в някоя сгодна сфера на имоти, европейски грантове и пр. И на трето място – талантът в някоя творческа дейност много често няма никаква, ама никаква връзка с таланта за управление, което довежда до едни любителски импровизации…

Кои според вас са най-наболелите проблеми в областта на културата, които не търпят отлагане?

Накратко – възпитаване на публики (от детската градина насетне); прилагане на записаното в законите; децентрализация – но истинска; издирване и назначаване начело на културните институции на хора които имат 1.знания за съответната сфера; 2. вкус. 3. истинска страст и готовност за битки. 4. мениджърски качества. Ще дам един пример – в операта, подобно на другите изкуства, няма единно мнение за нищо, но това, което направи Карталов за буквалното възкръсване на интереса е прекрасно.

Вие самата сте била на горещия стол, като зам.министър на културата – какви са качествата, които трябва да има новият министър?

Ох… На първо място трябва да договори рамките на свободата си от партийната политика и партийния натиск (който ще бъде значителен) ПРЕДИ да поеме поста. Честност (нямаме друг еквивалент на английската дума integrity). Обща начетеност и информираност. Готовност да слуша и да приема, но и смелостта да взима решения, които със сигурност ще срещнат съпротива.

Да затвърдим тезата или да разсеем мита: основният проблем в културата е, че бюджетът е под 0,5 от БВП на България.


Ами не е основният проблем. Ето на този линк можете да видите таблицата за останалите европейски държави http://www.asoulforeurope.eu/files/media_pdf/ASFE%20Public%20Expenditure%20on%20Culture%20as%20a%20Percent%20of%20GDP.pdf  И да си припомним, че ние сме най-бедната с най-голям дял бедно население. Проблемът е, че крайъгълният камък на бюджетните възгледи на целокупното ни население е „своето си е свое, чуждото общо“. Хайде да проведем един референдум в София каква част от хората са съгласни местните данъци и такси да се увеличат двойно, като набраните средства отиват за култура. Едновременно с това  99% ще кажат, че бюджетът на София за култура трябва да се удвои. Ами хайде да го удвоим. Или хайде вие да подпишете документ, с който ще вземете 50% от бюджета за кърпене на дупки на улиците и да ги дадем за култура. Или от спешната помощ, или от училищата. В национален мащаб е същото. Така че тези приказки за увеличаване на бюджета… А в разговора за увеличаване на бюджетните приходи чрез развитие на икономиката с наливане на държавни пари (БСП), или чрез спиране на краденето и корупцията (ГЕРБ) просто не ми се влиза.


Темата за културно наследство е тема, която неведнъж сте казвали, че сериозно ви вълнува. Това е една от темите, които се радват на сериозна гражданска подкрепа, но въпреки това ставаме свидетели на редица безобразия – от безхаберие по отношение на опазване на ценни сгради и паметници, през бутафорно реставриране. Как можем да се справим с тези проблеми според вас?

Да, темата за наследството много ме тревожи, защото за разлика от калпавите театрални постановки днес, които утре може да бъдат изместени от качествени, плътта на нашите градове, села и пейзажи; спящото под земята историческо богатство; архивите на филми, снимки и предмети се увреждат непоправимо и загиват безвъзвратно. Темата „Какво да се прави?“ е дълга и недовършена, но едно две неща могат да се оправят сравнително бързо. Например  да се  принуди МК и неговото поделение НИНКН да  актуализират и дигитализират регистъра на недвижимото наследство, като им се дадат еднократно необходимите ресурси. Да се вкарат в кадастрите всички паметници. Да се създаде независима агенция, далече от лапите на министъра на културата.

Очакваме национална стратегия в областта на културата вече няколко години. Защо този документ така и не се случва?

Няколко пъти вече аха да се случи – то бяха обсъждания, то бяха проекти. Истината е, че няма правителство след 1989 г., което да има мотивацията и политическата воля да изнесе  такава стратегия. Стратегия означава да се определи какво е важното и приоритетното, какво ще се подкрепя от държавата и какво ще си плащат зрителите/слушателите/туристите. Коя политическа сила ще си вкарва автогол като настрои срещу себе си цели сектори или райони или гилдии? Затова в стратегиите са едни обтекаеми фрази и голи декларации. Все се надявам, че поне на ниво общини това може да се случи, но повечето кметове и общински съвети са на същия принцип – на всички по малко и накрая нищо.

Като дългогодишен преподавател в СУ, вие работите ежедневно с млади хора, които се интересуват от култура – къде обаче е пресечната точка между академично образование и реално създаване на политики за култура?

Оптимизмът ми идва от завършилите ни студенти – нямате представа  каква разнообразна реализация имат, какви идеи разработват, какви битки водят. Тези малки стъпки в едно място, в една институция, в едно събитие са надеждите ми. Трябва да престанем да се надяваме на „държавата“ – че ще даде 1% за култура; че ще направи стратегия; че ще се засрами за културното наследство. Да не се залъгваме – държавата са временни хора, оказали се временно с някакви лостове и армия от служители, чиято основна задача е да оцелеят, и на второ място – за немалката читава част от тях – да се опитат да придвижат нещо от първия на втория етаж. Това, което се прави от завършващите, нови хора, е бъдещето. Държавата трябва да бъде натискана – постоянно! – да си върши работата в рамките на дадените й пълномощия.

Има ли световна практика в областта на културата, която бихте искали да видите работеща в България?


От много време си мисля, че всички културни институции трябва да положат съзнателни и системни усилия да направят кръгове, общества, групи, дружества „Приятели на (музея, оркестъра, паметника, сградата и т.н.). Това е много работа – обаждане по телефона на десетки хора, срещи, покани на безплатни събития, почетни членства. Но мисля, че резултатът ще намине очакванията.

И за финал, като специалист в областта на история и антропология на храната, можете ли да направите портрет на съвременния българин чрез хранителните му навици?

 Не се вижда, но се усмихвам. Защото „съвременният българин“ е толкова разнообразен…  Ако трябва все пак с една дума – отворен. Не спирам да се изненадвам от отвореността към нови продукти, рецепти, техники и събития дори и сред най-консервативни среди и възрасти. Което е прекрасно.

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*