януари 17, 2018

В романите на Ивинела Самуилова бесовете на съвремието не виреят!

Ивинела Самуилова е от онези личности, с които срещите са чудодейство. Позитивната й нагласа към света тук и сега, връзката й с Бога, неподправеното й и вдъхновяващо отношение към живота, я превръщат в един от съвременните ни автори, срещата с които, на всички нас като читатели, поставени в ситуацията на една сложнозначеща съвременност, когато на културата по-често се гледа като на халтура, е задължителна.

– “Бабо, разкажи ми спомен. Истории от махала Небесна” е най-новата ти книга, в която всеки от нас би могъл да се припознае повече или по-малко… Какво трябва да знаят за нея тези, които все още не са я чели?

– Може би това, че романът не е просто разказ, наситен с романтична носталгия по старото време, а по-скоро опит за преоткриване на скрития и позабравен смисъл на нашите традиции. Днес съдържанието на традиционната обредност се изчерпва най-вече с въпроса какво се яде на даден празник, а смисълът на ритуалите се свежда до „за здраве” или „за късмет”. В действителност, в обредната наситеност на живота на старите българи има смайваща дълбочина. Всеки обред на старите българи има за цел да въздигне човека от дребното към великото, от пошлото към святото, от временното към вечното, от прозаичното към дълбоките тайни на съществуването. Историите в романа не са словесна възстановка на миналото, а разказ за живия опит на предците ни как ежедневно да възстановяваме изгубената хармония между себе си и света. Традицията е онзи инструмент, чрез който се поддържат най-важните опори в живота на отделния човек и на нацията като цяло – връзката със земята ни, с Бога ни, и между поколенията.

– Тя е едновременно продължение на темите, които разглеждаш – любовта и Бога, живота като чудо и магията на случването му, но едновременно с това засяга и една по-локална тема – България и българското. В ситуация на непрестанно европеизиране и глобализиране, мислиш ли, че сме започнали да се отдалечаваме от себе си и традициите си?

– Да, мисля, и в романа се опитвам да убедя читателите си защо е важно да не позволяваме това да се случва. Вярно е, че начинът, по който изразяваме принадлежността си към нашата култура, е историчен. В смисъл, някои неща се променят с времето. Например, някога носенето на потури е било натоварено с огромна, и бих казала дори екзистенциална символика. Днес символите са други. Жените вече не избират мъжа по това колко тежко се полюшва на хорото онази шаячна „камбана” между краката му. Но отвъд тази преходност на символите, е непреходността на символизираното, на същественото, на съдържанието, което ни дава самоличност като хора и като нация. То е, което трябва да бъде съхранявано и което не бива да бъде забравяно. Наричаме го „българщина” и не можем да го дефинираме точно като понятие, защото самото то определя нас. Но го разпознаваме безпогрешно – по настръхването на кожата, когато засвири гайдата и по импулса да се включим в същия онзи древен ритъм на хорото, макар и по дънки.

Кой е най-важния спомен, който пазиш от баба си ти самата?

Жизнелюбието й. Не отчаяно вкопчване в живота, а неподправено, искрено, заразително, вдъхновяващо живеене. Всичко в достойния за роман живот на баба ми Иванка, на която съм кръстена и в чиято памет е тази книга, бе просто това – живот за живеене. „Туй е то животът, буквичке”, това ми повтаряше. Не като примирение, а като утвърждение, че всяко нещо от този живот си струва. Непостижима днес, удивителна жизнеспособност.

А най-мъдрия съвет, който си получавала от нея?

– Да не вземам нищо, включително и себе си, твърде на сериозно.

– Тук за първи път разказваш в Аз-форма. Това ли е начинът историята да звучи по-автентична и истинска или?

– В случая – да. Исках тази книга да звучи възможно най-автентично, като мемоар, не като роман. Почти всеки българин има този, може би най-скъп и съкровен житейски спомен за простичкия, истински живот на село и за неучената, но истинска житейска мъдрост на старите хора. Затова за този спомен не може да се говори по друг начин, освен много лично и отвътре – буквално и образно. Тоест – от селото, от бабината къща и още по-отвътре – дълбоко от сърцето.

Колко време работи над книгата? Лесно ли се събира информация от “бабино време” днес, когато селото е доста маргинализиран топос и като че ли е доста далеч от идеята за “махала Небесна”?

Работих върху книгата няколко месеца. Събирането на информация не е трудно, по-трудно е осмислянето й. Селото може и да е маргинализиран топос, далеч от идеята за махала Небесна”, но именно идеята за махала Небесна очертава и пази границите на това пространство, в което душите ни се чувстват истински омиротворени – място, където бесовете на съвремието не виреят. И струва ми се – тенденцията за завръщане към живота в „махала Небесна” напоследък се засилва.

– В този ред, има ли бъдеще за българското село, според теб?

– Не знам. Надявам се. Но не е нормално всички, които сме останали в България, да живеем в София, защото в провинцията цари опустошение. Това е престъпно отношение на държавата към българския народ, към българската земя, към българските домове, към българските традиции, към паметта на предците ни и към техния труд, към националния ни идеал и националните ни ценности.

Нямаш книга, която да не е успешна, всяка има своите награди и положителни оценки от страна на читателите. Каква е тайната ти?

Бог е тайната ми, без Него аз съм нищо.

kifla-print– “Бабо, разкажи ми спомен” е сред финалистите в конкурса “Моята любима книга – 2016”. С какво тя е по-добра от останалите и защо би заслужила да спечели, според теб?

– На тези въпроси могат да отговорят само читателите. Благодаря на всички, които са подкрепили книгата ми в този конкурс. Благодаря за всички топли думи. Радва ме, че четенето на „Бабо, разкажи ми спомен” за много хора се оказва също толкова съкровено преживяване, колкото бе за мен написването на романа.

– Какво е да си писател в България днес?

– За мен – възможност да бъда полезна. Всички мои книги са много български книги – писала съм ги като българка, с надежда да послужат за вдъхновение на българските читатели.

– Много често мненията на колегите ти са в два противоположни полюса – според едните е непосилно да живееш и да се издържаш само от писане, според другите е напълно възможно. Твоето мнение какво е?

Трудно е да се даде еднозначен отговор, по различни причини. Първо – има автори, за които писането е бизнес и други, които са на светлинни години от тази идея. Освен това „да се издържаш” има различно измерение за различните хора. Всеки има свои си житейски обстоятелства и свое разбиране по въпроса. Моето разбиране е да работя усърдно, да давам най-доброто от себе си, а каквото ми е нужно за живота, ще ми се даде. Ако не ми се даде, значи не ми е било нужно. Да имаш много е съблазън.

– Досега в книгите си залагаше на разглеждането на основни екзистенциални въпроси, ако може така да се каже, в тази посока ли мислиш да продължиш и в бъдеще?

– Смисълът на литературата по принцип е „екзистенциален”. Дали една книга има послание, което може да бъде полезно, да даде различна перспектива, да вдъхнови, да обнадежди читателя – това, според мен, е важното. Но търся различни теми и различни форми.

А има ли теми, към които никога не би посегнала? Защо?

– За мен проблемът не е в темите, а в начина, по който се интерпретират. Със сигурност няма да стана адвокат на дявола.

Какво четеш в момента?

В момента превеждам втора книга от испанския автор Едуардо Хауреги, когото читателите вече познават от „Йога по сицилиански”. Приятно четиво, с интересни и полезни идеи за поддържане на житейско здравомислие и една по-положителна нагласа към живота.

Твоят списък с 3 книги, които би препрочитала отново и отново?

Една е книгата, която чета постоянно – Библията, и най-вече Новият завет. Другите книги са ми интересни само доколкото ми помагат да осмислям живота си, заниманията си, отношенията си чрез връзката си с Бога. Така например смалидонът на Пипи е безценен за изпълнението на една от най-важните заръки на Господ: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно”. Често вземам от това „люкарство”.

И за финал – какво ни е нужно, за да бъде Животът чудо?

– Да си върнем нормалното отношение към живота, защото именно чудесното е неговата първопричина и естествена негова норма. А тук примерът и опитът на предците ни може да ни бъде много полезен. Просто по-често трябва да караме бабите си да ни разказват спомени…

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*