август 15, 2018

Двамата с Любен, откъс от сборника „Искам да бъда свободен. Разкази за Левски”

* Из разказа „Двамата с Любен” *

Попът беше готов да участва в такъв разговор, като каже: „Писах се в комитета и заклевах членовете му над Евангелието и кръста, защото тогава още не си представях нещата така изцяло и издълбоко, както ги разбрах по-късно. Като един юруш виждах революцията. Ще тръгне най-отпред един български херой като Дякона Левски, ще се втурнат след него и няколко хиляди юнаци, ще загърмят с пушките си и ще вдигнат с тази гюрултия още по­вече хора на бунт, целият български народ ще се вдигне, както стана в Италия с Гарибалди, и турците тогава ще рекат: „Добре, кьопоолар, с вас на глава не може да се излезе!“, и ще си отидат в Анадола.

Ще речете, че съм бил лекомислен и наивен човек, щом съм мислел тъй, и аз ще се съглася с вас. Глупав бях, когато се надявах, че освобождението ще дойде почти без убийства или ако ги има, те ще бъдат само на някои черкези и окървавени с престъпления турци. Тъй смятах тогава, братя, но като разбрах по-късно грешката си, не дойдох на вашето мнение, че трябва да се убива за освобождението на България, а отидох на друга страна и към друга мисъл. Ще ви я кажа.

Колцина бяхме ние в Ловеч, които членувахме в комитета и бяхме решили да направим нещо практическо за освобождение­то на България? Десетина души бяхме и имаше още десетина или двайсет, които щяха да се присъединят по-късно, когато работа­та тръгне. Останалите ловчанлии са хора плашливи и хрисими, те в такова начинание няма да се хванат, защото знаят, че то ще ги погуби и ще им изгори къщите. Видяхте колко българи се вдиг­наха в априлската буна. Мислех си и още мисля, че бавната и търпелива работа на дейци като Васил Левски е обречена на не­успех, защото с нея ще се спечелят за делото само по двайсетина души във всяко селище, а останалите ще се крият и ще бягат като Денчо Халача, когато им поискат пари за делото, или ще изри­чат несвестни приказки като дякона Паисий, когато разберат, че тази завера пречи на катадневната им работа. Всичките още не дошли на нашия акъл българи ще трябва насила и с нож в ръка да ги принудим да участват в делото и да помагат и да ги убиваме, когато забележим, че поради глупост или поради неопитност с викове като онова момче или с несмислени приказки като Паи­сий могат да застрашат начинанието ни. От такава борба аз се отказвам“.

Знаеше какво ще рекат след тези негови думи: „Хасъл защо­то се отказваш, си предал Василя Левски. Искал си с това деяние да попречиш за бъдещи негови убийства. Така си мислел“.

Усмихваше се и поклащаше глава: „Повечето хора намират за правилно и богоугодно да се затрие един убиец, за да се спаси животът на двама, трима или повече човеци, които ще станат не­гова жертва. Тъй мислят повечето хора, но аз вярвам в Христова­та правда и казвам, че не с убийства се премахва злото от живота човешки, защото злото ражда още по-голямо зло. Не току-тъй в Стария завет е речено: „Не убивай!“ и не се посочват случаи, когато тази заповед може да не се изпълни. И като разбрах, че не с убийства трябва да се борим за свободата си, като осмислих истински Христовите думи: „Не се противете на лошия и на злия и ако някой ви удари по дясната буза, ти му обърни и другата!“, с дълбок потрес се отвърнах от насилственото затриване на чо­века, а след туй отидох с мисълта си при първите християни и ги видях да пеят химни и да благославят насилниците, когато те ги хвърляха на лъвовете да ги разкъсат. Вие както искате мислете, но аз ще ви кажа, че нито съм искал, нито можех да предам Васил Левски. Не исках да го затривам с предателство, защото то също щеше да е убийство и убиецът щях да бъда аз.

Не вярвах вече в светостта на делото Васильово, такава е истината, но е истина и това, че не съм искал с предателство да помогна за обезвреждането му“.

Нямаше да се усмирят след тези негови думи хулителите му и щяха да рекат ехидно: „Тъй, значи! Ти не прие убийствата в името на нашето дело, но прие турските зулуми, като се отказа от борбата срещу тях. Съгласи се читаците да влизат в къщите български, да грабят имане, да убиват мъже и да насилват жени и момичета.

Какво сърце имаш ти, човече, щом можеш да гледаш спокойно това?“.

Имаше отговор и на този въпрос поп Кръстьо и той щеше да е следният:

На друга порта тропаш, господинчо мой! Я ми кажи ти в коя ловешка къща, откакто си роден и се помниш като човек, са влизали турци и са убили човек или са насилили жена? Българи и борци за свобода, а не агарянци влязоха посред бял ден в една къща и хладнокръвно убиха невинно момче. Имаше убийства и ограбвания, но те не бяха турско дело, не бяха само турско дело, а в тях участваха и българи, та дори и моят брат участваше, и затова, а не за участие в освободителното дело, българите го на­рекоха хайдут Гено. Той стана ортак с черкезите и ограбваше за­едно с тях, без да прави разлика българи ли са ограбваните, или са турци. Нещастие и за българите, и за турската власт беше, че след Кримската битка между руснака и турчина надойдоха много черкези от Кавказ, разбойници бяха те и самата власт в края на краищата започна да ги гони. Когато Мидхат паша, благата душа, както се пееше в една песен, стана валия на Туна вилает, бързо унищожи разбойничеството във всичките шейсет и две каази“.

Добре, щом е тъй! – щеше да рече онзи, който искаше да го изкара по-черен от дявола. – Ти си мислел, че българите са добрували под сянката на падишаха, и си искал все под тая сянка да стоим и да няма българска държава!“

Клевета щеше да е и туй обвинение. По-силно от обикно­вените прости хорица поп Кръстьо беше искал да се съкруши турската власт и да се възцари власт българска, по-силно от тях беше желал да стане тъй, защото простите люде не гледат на нещата издълбоко и за друго и не помислюват, когато никой не ги насилва и когато има хляб за децата им. А попът знаеше, че това не е достатъчно и че човеците трябва да живеят с по-голяма широта около вратовете си, та да могат да се развъртят и да покажат всичките си умения и мурафети, че и нови да при­добият.

През шейсет и второ лято, след края на учението си в Бел­градската семинария беше отишъл с поръка от баща си при един негов дост в града Русчук и стоя цял месец там по същата ра­бота, та го заведе веднъж аркадашът на баща му на гроздобер. Тръгнаха рано сутринта с коли, на които имаше линове и чебури, и всичките коли се събраха по някое време пред градската порта и спряха там. „Защо се чака?“ – попита Кръстьо и спътниците му обясниха, че портата е затворена още и че всяка вечер я затварят заради черкезите и всяка сутрин я отварят. „Че отворете я, нали се съмна!“ – рече той, а аркадашът на баща му отвърна, че я от­варят низамите пазачи, които са мързеливи и разхайтени и спят до късно, а българите не смеят да нарушат съня им, защото ще ги разсърдят с това и те ще ги бавят чак до обед.

Свикнали бяха хората с това чакане и говореха весело и се смееха, а се появиха и симидчии и мъжете започнаха да купуват симид за децата и за жените. Не бяха ядосани чакащите заради своеволието на низамите, а младият ловчанец стискаше зъби и питаше: „Докога ще ни притесняват тъй, Господи? Нека си от­идат, откъдето са дошли, тези чужди за нас хора, та да отдъхнем и да заживеем!“.

Млад беше тогава и кипеше кръвта му и затова искаше да се втурне срещу турците заедно с много българи, втурваше се в мислите си устремно и победоносно, но не виждаше нещата издълбоко и затова нито веднъж не си представи как замахва с ятаган или със сабя и отсича главата на турчин или го застрелва с пушка и той пада бездиханен. Тогава си мислеше, че работата ще се свърши само с едното втурване, но когато след това умъдря и натрупа знание, видя нещата в целостта им и се уплаши: „Няма да мога да сека глави, Господи!“.

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*