октомври 23, 2017

Нийл Геймън: Задължени сме да фантазираме!

Нийл Геймън е от онези съвременни писатели, за които категорично можем да заявим, че сме късметлии да имаме. Книгите му са като съкровищница от истории – свежи, забавни, но винаги с ключ към сериозните неща.

Представяме ви избрани моменти от речта на Нийл, част от годишните лекционни серии на Агенцията за четене в Лондон. Стартирали като платформа за водещи писатели и мислители, които да споделят предизвикателни идеи за четенето и библиотеките.

И така, днес ще ви говоря за четенето. Ще ви кажа, че библиотеките са важни, че четенето на художествена литература, четенето за удоволствие, е едно от най-важните неща, които може да направи човек. Ще отправя пламенен апел към хората, за да разберат какво представляват библиотеките и библиотекарите и защо трябва да бъдат запазени.

А аз очевидно съм ужасно пристрастен: аз съм автор, основно пиша художествена литература. Пиша за деца и възрастни. От трийсет години си изкарвам хляба с думи, най-вече като измислям неща и ги записвам. Очевидно в мой интерес е хората да четат, да четат художествена литература, библиотеките и библиотекарите да съществуват и да насърчават любовта към четенето и местата, където да се чете. Следователно, аз съм пристрастен като писател. Но съм много, много по-пристрастен като читател. Защото, казват, всичко се променя, когато четем.

За тази промяна, за това четене съм тук, за да говоря тази вечер. Искам да говоря за това, което четенето върши. За ползите от него.

Бях веднъж в Ню Йорк и слушах разговор за строежа на частни затвори – бързо развиваща се промишленост в Америка. Затворническата промишленост трябва да планира бъдещия си растеж – колко килии ще бъдат необходими? Колко ще бъдат затворниците след петнайсет години? И там са установили, че това може много лесно да бъде изчислено, като се използва твърде елементарен алгоритъм, базиран на въпроса какъв е процентът на децата между десет и единайсет години, които не могат да четат. И които определено не могат да четат за удоволствие. Не можем да говорим едно към едно – няма как да твърдим, че образованото общество не познава престъпността. Взаимовръзките обаче са съвсем явни. Мисля, че една от тези взаимовръзки, най-обикновената, е резултат от нещо съвсем обикновено. Грамотните хора четат художествена литература. Художествената литература има двустранна употреба. На първо място създава пристрастяване към четенето. Подтиква те да искаш да узнаеш какво става после, да искаш да обърнеш страницата, да изпитваш необходимост да продължиш, дори да е трудно, защото някой е изпаднал в беда и ти искаш да разбереш какво става накрая. Това е много силен подтик. Освен това те принуждава да научаваш нови думи, да измисляш нови мисли, да продължаваш. Да откриеш, че четенето само по себе си е удоволствие. Когато човек научи това, вече е готов да прочете всичко. А четенето е ключ. Преди няколко години за кратко се чуха гласове, които твърдяха, че живеем в постграмотен свят, в който способността да извличаш смисъл от писаното слово е по-скоро излишна, обаче онези дни отминаха: думите са по-важни от всякога! Управляваме света с думи и докато светът се плъзга в мрежата, ние трябва да го следваме, да разбираме това, което четем.

Хората, които не са в състояние да се разбират помежду си, не могат да обменят идеи, не могат да общуват, а програмите за превод почти не могат да помогнат. Най-лесният начин да се убедим, че отглеждаме образовани деца, е да ги научим да четат, да им покажем, че четенето носи удоволствие. А това, накратко казано, означава да им намерим такива книги, които да харесат, да им осигурим достъп до тях и да ги оставим да ги четат. Не мисля, че съществува такова нещо като лоша книга за деца. От време на време става модерно сред някои възрастни да посочат група детски книги, жанр, а може би автор, и да ги обявят за лоши, за книги, които децата трябва да спрат да четат. Виждал съм го да става отново и отново. Инид Блайтън беше обявена за лоша писателка, също и Р. Л. Стайн, както и десетки други. Комиксите биваха заклеймявани, че насърчават неграмотността. Това са празни приказки. Това е снобарство и глупост.

Добронамерените възрастни лесно могат да разрушат детската любов към четенето: могат да спрат децата да четат това, което им харесва, или пък да им дадат “подходящи”, но скучни книги, каквито смятат за уместни и всъщност са еквивалентът от двайсет и първи век на викторианската “възпитателна” литература. Така ще създадете поколение, убедено, че четенето не е яко и – още по-лошо – че е неприятно. Децата ни трябва да изкачат стълбата на четенето: всяко нещо, което прочетат с удоволствие, ще ги преведе нагоре, стъпало по стъпало, към грамотността.

На второ място художествената литература изгражда емпатия. Когато гледате телевизия или филм, виждате неща, които сполетяват другите. Прозата е нещо, изградено от 26 букви и няколко препинателни знака и само вие, като използвайкте въображението си, създавате свят, населявате го с хора и започвате да гледате с други очи. Започвате да чувствате, да посещавате места и светове, които иначе никога не бихте познали. Научавате, че всеки друг там също е “аз”. Вие се превръщате в някой друг и когато се завърнете в собствения си свят, ще бъдете по-малко или повече променени. Емпатията е средство за сплотяване на хора, механизъм, който ни позволява да функционираме като нещо повече от самообсебени личности. Освен това, докато четете, разбирате нещо жизненоважно за себе си – разбирате, че светът не е задължително да бъде такъв, какъвто е, че нещата винаги могат да бъдат различни.

Художествената литература може да ви покаже различен свят. Може да ви отведе на място, на което никога не сте били. Щом веднъж сте посетили други светове, като ония, които са яли вълшебни плодове, никога няма да бъдете напълно доволни от света, в който сте израснали. Недоволството е хубаво нещо: недоволните хора могат да променят и да усъвършенстват световете си, да ги правят по-добри.

И докато сме на темата, да поговорим и за ескейпизма. Често “ескейпизъм” се използва като понятие за определяне на нещо лошо, все едно ескейпистката литература е евтин опиат, използван от обърканите, глупаците и заблудените, а единствената литература, която си струва, е миметичната, отразяваща най-лошото от света, в който читателят пребивава. Това са глупости! Иначе казано – ако сте се озовали в невъзможна ситуация, на много неприятно място, с враждебно настроени към вас хора и някой ви предложи временно бягство, нима да приемете??? Защото ескейпистката литература е точно това: литература, която отваря вратата, показва ви слънцето отвън, предоставя ви място, което можете да контролирате, там сте с хора, с които искате да бъдете (а книгите са истински места, не се заблуждавайте!).

Както ни напомня Дж. Р. Р. Толкин – единствените хора, които хулят бягството, са тъмничарите.

2

Друг начин да се убият страстта и любовта към четенето е – разбира се – като се уверим, че около нас и нашите деца няма никакви книги. Липсата на място зачетене, невъзможният достъп до книги убиват и най-малкия възможен интерес към четенето. В този смисъл библиотеките са необходими! Библиотеките дават свобода. Свободата да четеш, свободата на идеи, свобода на общуването. Осигуряват достъп до информация, образоват, създават безопасни места и предоставят възможности за забавление. Затова се тревожа от това, че днес, в двайсет и първи век, хората не разбират какво са библиотеките и какъв е смисълът от тях. Ако възприемате библиотеката като лавица с книги, тя може да ви се стори антична и остаряла в свят, в който основно, но не единствено, издаваните книгите съществуват дигитално. Но това означава, че въобще не сме схванали същината на въпроса.

Мисля, че причината е свързана с природата на информацията. Информацията има стойност, а правилната информация има огромна стойност. И ако в миналото хората са живели в свят на информационна оскъдица, то днес светът, който населяваме, е свят на информационно пренасищане. Според Ерик Шмид от Google, на всеки два дни човечеството създава повече информация, отколкото е създало от зората на цивилизацията до 2003. Това са към пет ексабайта данни на ден за тези от вас, които водят сметка. Предизвикателството вече не e откриването на онова рядко растение в пустинята, а намирането на едно определено растение в джунглата. Затова ще ни е необходима помощ, която да ни преведе през всичката тази информация, за да открием това, което всъщност ни трябва.

Библиотеките са места, в които хората отиват, за да търсят информация. Книгите са само върхът на информационния айсберг: те са там и вие можете безплатно и легално да си вземате книги от библиотеките. Не вярвам, че всички книги ще станат или трябва да станат електронни. Както веднъж ми каза Дъглас Адамс, повече от двайсет години преди появата на Kindle, печатната книга е като акула. Акулите са стари: в океана е имало акули още преди динозаврите. А причината все още да има акули е, че акулите са най-добрите в това да бъдат акули от всеки друг. Истинските книги са здрави, трудни за унищожение, издържат на вода, задвижват се от слънцето и се усещат добре в ръката: те са добри в това да бъдат книги и винаги ще има място за тях. И това място е именно в библиотеките – хранилища на информация, които предоставят равен достъп до нея на всеки, който пожелае. Библиотеките са врати към бъдещето. Ето защо, за съжаление, виждаме как по целия свят местните власти обсъждат възможността да затворят библиотеките като лесен начин да спестят пари, без да осъзнават, че крадат от бъдещето, за да си платят настоящето. Затварят врати, които трябва да стоят отворени.

Според скорошно изследване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие “най-старата възрастова група притежава по-високо ниво на грамотност и има по-добри математически познания от младите, като са взети под внимание и фактори като пол, социално положение и професия.” Или казано по друг начин – нашите деца и нашите внуци са по-неграмотни от нас. На тях им е по-трудно да се оправят в света, да го разбират и да се справят с проблеми. По-лесно ще бъдат лъгани и подвеждани, ще им бъде по-трудно да се борят за света да бъде такъв, какъвто биха искали, по-трудно ще си намират работа, по-трудно ще се адаптират към промените и динамиката на света. И всичко това накуп! А докато политиците обвиняват за това другата партия, истината е, че ние трябва да научим децата си да четат и да харесват четенето.

Светът се нуждае от библиотеки. Нуждае се от книги. Нуждае се от образовани граждани.

И няма никакво значение дали тези книги ще са на хартия, или дигитални. Важно е съдържанието. Защото книгата е преди всичко съдържание. Мисля, че имаме отговорности към бъдещето. Отговорности и задължения към децата, към възрастните, в каквито тези деца ще се превърнат, към света, който ще обитават. Всички ние – като читатели, като писатели, като граждани – имаме задължение. И мисля тук да опитам да формулирам някои от тези задължения:

* Вярвам, че сме задължени да четем за удоволствие, сами и на обществени места. Ако четем за удоволствие, ако други ни виждат да четем, тогава се учим, упражняваме въображението си. Показваме на другите, че четенето е нещо добро.

* Наше задължение е да подкрепяме библиотеките. Да използваме библиотеките, да насърчаваме другите да ги използват, да протестираме срещу затварянето на библиотеките. Ако не цените библиотеките, значи не цените информацията, културата и мъдростта. Вие заглушавате гласовете на миналото и увреждате бъдещето.

* Наше задължение е да четем на глас на нашите деца. Да им четем това, което харесват. Да им четем истории, които вече са ни втръснали. Да им четем с гласовете на героите, да бъдем интересни и да не спираме да им четем, само защото сами се учат да четат. Използвайте времето за четене на глас като време за сплотяване; нека това бъде време, през което няма да си проверявате телефоните и няма да позволявате на външния свят да ви разсейва.

* Наше задължение е да използваме езика. Да положим усилие: да открием какво означават думите и как да ги употребяваме, да общуваме ясно, да казваме това, което имаме предвид. Не трябва да опитваме да замразяваме езика или да се правим, че е нещо мъртво, което трябва да бъде почитано. Вместо това трябва да го използваме като нещо живо, което се лее, което ни заема думи, което позволява значенията и начините на произнасяне да се менят с времето.

* Ние, писателите имаме задължение към нашите читатели: длъжни сме да пишем истини, което е особено важно, когато творим приказки за хора, които не съществуват и за места, които никога не ги е имало. Трябва да разберем, че истината не е това, което става, а е това, което ни казва кои сме. Художествената литература е лъжа, която в крайна сметка ни казва истината. Ние сме задължени да не проповядваме, да не поучаваме, да не тикаме смлени поучения и послания в гърлата на читателите си, както птиците хранят пиленцата си с предварително сдъвкани червеи. Наше задължение е никога, по никакъв начин, при никакви обстоятелства да не пишем за децата това, което сами не бихме искали да прочетем.

* Наше задължение е да разберем и да признаем, че ако сбъркаме и започнем да пишем скучни книги, които отказват децата от четенето и от книгите, ние обричаме нашето собствено бъдеще и унищожаваме тяхното.

* Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – сме задължени да мечтаем. Задължени сме да фантазираме. Лесно е да се твърди, че никой нищо не може да промени, че живеем в свят, в който обществото е нещо огромно, а отделният човек е по-малко от нищо: атом в стената, оризено зрънце в оризово поле. Но истината е, че отделният човек може да променя своя свят, отново и отново, отделният човек изгражда бъдещето, като си представя, че нещата могат да бъдат различни.

* Наше задължение е да правим нещата красиви. Не да оставим света по-грозен, отколкото сме го намерили. Наше задължение е да почистим след себе си, да не оставяме децата си в свят, който недалновидно сме объркали, измамили и осакатили.

* Наше задължение е да кажем на нашите политици какво искаме, да гласуваме срещу тези, които не разбират стойността на четенето, създаващо качествени граждани; срещу тези, които не искат да съхраняват и защитават знанието и да насърчават грамотността. И няма никакво значение от коя партия са те, защото въпросът е общочовешки.

Веднъж попитали Айнщайн как да направим децата си интелигентни. Отговорът му бил едновременно прост и мъдър: „Ако искате децата ви да са интелигентни, казал той, четете им приказки. Ако искате да са още по-интелигентни, четете им още повече приказки.” Той е знаел колко ценни са четенето и въображението. Надявам се, че и ние ще го разберем, за да дадем на децата си свят, в който ще четат, ще им бъде четено, ще фантазират и ще разбират!

Източник: Neal Gaiman. Reading and obligation // The Reading Agency. (18.10.2013)

Превод: Климентина Попдимитрова за Apropos.bg

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*