август 14, 2018

Nobel Sucks! Какво прави Нобеловите литературни лауреати толкова нечетими?

Представи си една приятна предснеговалежна разходка на трима четящи. Слънцето се показва от време на време, а вятърът почти не се усеща. Ежедневното е оставено настрани и неделята се проявява в пълния си блясък, лежерна и лековата. Някаква тема обаче очевидно вълнува тримата. Доближаваш се незабележимо до тях и чуваш името на Боб Дилън. Едното момче е ентусиазирано. Момичето се чуди защо точно Дилън стана лауреат. Третият ги срязва грубо с мнението си, че Нобеловата награда е като сирена на линейка, която вместо с типичния си звук крещи „Не чети!”.

Боб Дилън определено не е потвърждение на мнението на третия, тъй като „райските порти” са дотолкова вкоренени в съзнанието на всеки от нас, че неминуемо започваме да си припяваме „Knock, knock, knockin’…. Но той е изключение. Нобеловско изключение. Едно от твърде малкото такива. В случая линейката се е превърнала в малко голо юмруче, което свенливо почуква в очакване на нещо необозримо и великолепно.

Да, къдравият хипар от Минесота не се помества в нормата. Нобеловските закономерности са други. Според тях е препоръчително да влизаш през портите дори не с линейка, а с кран или с мироопазващ бронетранспортьор. Точно толкова тежкотоварни са повечето носители на шведската награда за литература. Нека си признаем, нито разпокъсаната трудно уловима фантазия на Херта Мюлер, нито безобразно дългите изречения на Орхан Памук се харесват на масовия читател. След триста страници Ман и Пастернак стават досадни с късичките си, но подробно описани стъпчици в развитието на фабулата. Тромавият стил на Хемингуей, Шолохов или Сартр може и да подтикне някой псевдоинтелектуалец да изрежда неаргументирани суперлативи по техен адрес, но истината е, че те не будят удоволствие от четенето почти у никого. От другата страна стоят приятните романи на Стайнбек и Милош, чиито значения обаче си остават скрити за средностатистическата публика. Прекрасните стихове на Сайферт, Бродски и Транстрьомер са непознати, защото никой днес не чете поезия освен ако тя не е в песен. Практически Сенкевич, Андрич и Лагерльоф са единствените нобелисти, които са четени, разбирани и харесвани от всички, докоснали се до тях.

Оттук идва и логичният въпрос: Дали от тази година сред строгите изисквания за Нобелова награда се е прокраднал нов критерий за въздействието върху публиката, или Боб Дилън е четвъртото изключение от правилото за линейката? Отговорът изглежда клони към второто. Най-вероятно линейката ще продължи да алармира „Не чети!”, но все пак добре би било сирената да спира понякога, за да се чува и малко музика.

Автор: Владимир Колев за Apropos.bg

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*