юни 18, 2018

Разговор от миналото: Алберто Моравия

"Всеки има своя собствен начин за себеизразяване, писането е моят.", Моравия

Алберто Моравия! Днес, 28 ноември, се навършват 109 години от рождението на големия италиански писател. Превърнал се в интелектуална инстанция за сънародниците си, авторът, успял да вбеси дори и папата, остава в историята основно със заглавията си „Римлянката“, „Чочарка“ и „Конформистът“. Знаково за творчеството му е и едно от късните му заглавия, преведено и на български (за радост) – “Воайорът”.

За Моравия всеки истински писател е като птицата. Повтаря същата песен, същата мелодия цял живот. А неговата песен, казва, е песента на бунта.

И така, 109 години след рождението му, ви предлагаме избран откъс от разговор между Алберто Моравия и Анна Доминичи.

mm

Можем ли да започнем от началото?
От началото?! 
Роден си през… 
О, роден съм тук, в Италия, на 28 ноември 1907 г. 
А образованието ти?
Хм, образованието ми… На практика образованието ми е нулево. Имам диплома за основно образование и нищо повече. Учих само 9 години и трябваше да се откажа, защото се разболях от туберколоза на костите. И прекарах пет пълни години на легло, до 1924-та. 
Следователно “Inverno di malato” се позовава на тези години или…? 
Не можеш да си представиш, че аз съм Джироламо (главният герой, б.а.), нали? 
Може би не мога, аз… 
Не съм, така е. Нека ти обясня... 
Но и при двамата става въпрос за едно и също заболяване. 
Нека ти обясня тук и сега – аз не присъствам в нито една от моите работи. 
Може би малко по-късно да се върнем към това, а?
ОК. Но аз искам съвсем ясно да се знае: моите работи не са автобиографични в обичайния смисъл на думата. Може би мога да го кажа така: какъвто и автобиографизъм да има, то той съществува по един много индиректен начин, в един много общ смисъл. Аз съм свързан с Джироламо, но аз не съм Джироламо! Аз не използвам и никога не съм използвал действия или ситуации директно от живота. Събитията сами по себе си могат да предполагат събития, които да използвам на по-късен етап в работата си, по същия начин определени хора биха могли да бъдат основа за бъдещи персонажи, но всичко винаги е като сенки, много индирикетно. Всеки пише за това, за което знае. Например, не мога да кажа, че познавам Амарика, въпреки, че съм ходил. Следователно, не мога и да пиша за Америка. Никога не съм допускал автобиогарфичността в истинския смисъл на думата. Винаги съм залагал на фалшификацията, на изкривяването на истината и художествената измислица – аз съм лъжец! А това означава, че съм писател! 
Твоята първа работа - Gli indifferenti беше определена като доста остра, дори горчива, ефективна критика към римската буржоазия и към буржоазните ценности изобщо. Дали не е написана като реакция срещу обществото – такова, каквото си го видял тогава?
Не. Или поне не е съззнателно. Не беше реакция срещу каквото и да било. Беше просто роман. 
Просто роман?!
Да. Пиша, за да се забавллявам. Пиша, за да забавлявам и другите и, ОК, за да изразя и себе си. Всеки има своя собствен начин за себеизразяване, писането е моят. 
Т.е. ти не се възприемаш като моралист, така ли?
О, категорично не. Истината и красотата са възпитателни сами по себе си. Социалната критика обаче е нужна и трябва да бъде на изключително високо ниво винага. Но не ме разбирай погрешно. Писателите, подобно на всички хора на изкуството, са пряко ангажирани с представянето на реалността, за да се създаде по-пълна и по-цялостна визия на самата реалност. Те трябва да заемат морална позиция, политически чиста, социална и с философска нагласа; в резултат на което техните убеждения, със сигурност, ще намерят правилния път в своята работа. Макар в какво вярват хората на изкуството да е от второстепенно значение. Защото писателят оцелява въпреки убежденията си. Лорънс (Дейвид Хърбърт Лорънс, б.а.) ще се чете каквото и да мисли човек за отношението му към секса. 
Иначе казано – всеки човек е моралист по свой собствен начин, но той е и много други неща, нали. 
А откъде е интересът към пиесите? Възнамеряваш ли да продължиш с писането на пиеси?
Да. О, да, надявам се, че ще продължа. Интересът ми към театъра е отпреди много, много години. Когато бях малък четях, а и продължавам да чета и да се наслаждавам на четенето на най-добрите: Шекспир, Молиер, Голдони, Лопе де Вега, Калдерон. За мен трагедията е най-великата от всички форми на художествено изразяване, театърът сам по себе си е най-пълната от всички литературни форми. За съжаление, съвременна драма не съществува. 
Как така не съществува? Имаш предвид, може би, в Италия?
Не. Просто няма съвременна драма. Не се пише такава. 
Пишеш без предварителни бележки, без план, записки или други маркери, по този начин не трябва ли да правиш доста промени в последствие? 
Да, така работя. Върху всяка книга е работено по няколко пъти. Харесва ми да сравнявам метода си с този на художниците от преди векове, които са наслагвали слой върху слой. Първият вариант е доста суров, далеч не е перфектен, не е завършен по никакъв начин, макар че дори и тогава книгата вече има своята окончателна структура, формата е видима. След това я пренаписвам толкова пъти, наслагвам още толкова пласта, колкото чувствам, че е необходимо.
И колко пъти е това?
Хм, „Римлянката“ я писах 2 пъти. След това, на третия път, много внимателно, ежеминутно и концентрирано работех по нея докато накрая не постигнах този резултат, който исках. 
Две чернови и финални, детайлни корекции върху втория ръкопис, така ли?
Да?
Т.е. обикновено имаш по два ръкописа? 
Да. Така беше и с “Конформистът”. 
Кои мислиш, че са имената, оказали влияние върху почерка ти? 
Трудно е да се каже. Предполагам, от гледна точка на наративната ми техника, може би Достоевски и Джойс. 
Джойс?!
Е, не - нека ти обясня. Джойс само до степен, до която научих от него използването на времето като елемент, свързан с действието. От Достоевски научих тънкостите на драматичния роман. „Престъпление и наказание“ ме вълнува много като техника.
А други предпочитания, други влияния? Чувствал ли си например, че реализмът ти произтича от Франция? 
Не. Не, не бих казал. Ако има такава посока, то аз изобщо не съм наясно с нея. Може би мои литературни предшественици са Манцони, Достоевски, Джойс. От французите харесвам преди всичко Волтер, Дидро, по-малко Стендал, Балзак, Мопасан.
Флобер? 
Не особено. 
Зола?
Изобщо! … 
Не харесваш Зола. А някои от поетите? 
Харесвам Рембо и Бодлер много, както и някои модернисти, доближаващи се до Бодлер. 
А от англоговорящите? 
Харесвам Шекспир, Дикенс, Алън По. Преди доста години се опитах да преведа някои поеми на Джон Дон. Харесвам Бътлър, Томас Харди, Джоузеф Конрад – мисля, че е велик писател, някои неща от Стивънсън и Улф. Дикенс е добър само в „Посмъртните записки на клуба Пикуик“, останалото не става. Винаги съм предпочитал забавните пред трагичните книги. Моята най-голяма амбиция е да напиша забавна книга, но, както знаеш, това е най-трудното нещо. Всъщност колко добри книги можеш да ми кажеш? Аз не много – “Дон Кихот”, „Посмъртните записки на клуба Пикуик“, “Златното магаре”, “Мъртви души”, “Декамерон”… това са моите идеални книги. Бих дал всичко, за да напиша книга като "Гаргантюа и Пантагрюел". 
А какво мислиш за бъдещето на романа? 
Романът, както знаем е бил убит през 19 век от Пруст и Джойс. Те бяха последните от писателите на 19-я век – великите писатели. Днес е видно, че двете преобладаващи форми на романа са есеистичната и документалната, залага се много и на моделът, опиращ се на личния опит, на личното преживяно. Това е така, защото днес няма буржоазия, а само масовка и интелектуалци. И съвременният роман трябва да отговори на очакванията им.  
А в твоята работа, виждаш ли нова посока? 
Ще продължа да пиша романи и кратки наративи. 
Pредвиждаш ли време, когато сутрините ти ще са заети с други, различни от писането занимания?
Не предвиждам такова време, когато да почувствам, че вече нямам какво да кажа.

*Откъсът е от интервю на Анна Доминичи от 1954 г. за френско издание. Преводът от френски и селекцията на избраните откъси от разговора е на Aprpos.bg 
 

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*