октомври 23, 2017

Външна културна политика на България: Мит или реалност. Разговор с Кремена Христова

Българското председателство на Съвета на ЕС постави темата за културата отново в дневния ред на обществото. За да обсъдим външната културна политика на България поканихме Кремена Христова - специалист в областта. През оследните 10 години Кремена се занимава активно с темата за културата като изследовател, а като съосновател на Културна фондация А25 тя участва активно в културния и социален живот на София. Ако темата ви е интересна, ето и нашия разговор:

unnamed

Темата за външната културна политика на България става изключително актуална заради Българското председателство на Съвета на ЕС. Смятате ли, че сме добре подготвени по отношение на промотиране на културата на България в ЕС?

Права сте, че темата за външната културна политика на България става актуална покрай председателството на Съвета на ЕС, а не по-рано. В момента все още тече подготовката за 2018 г. , когато България ще поеме тази роля, затова е рано да правим генерални заключения за степента на готовност. И все пак има няколко силно притеснителни елемента от процеса на подготовка, които ми се иска да спомена. Те са свързани именно с „културния елемент” на Председателството, който в нашия случай се състои в подготовка на Комуникационна стратегия и културна програма. Преди година, през септември 2015 г., се състоя първата среща на работна група „Комуникационна стратегия и културна програма“, която се оглавява от министъра на културата. До момента обаче това е всичко, което знаем за нея – няма информация за следващи заседания, не са публично известни постоянните членове на тази група. Също така през 2016 г. според отчета за изпълнението на Плана за подготовка на Председателството за периода февруари – април 2016, вече се работи по договор за „Изработване на концепция за тема/визия на Българското председателство на Съвета на ЕС през 2018 г.“, като има „изготвени предложения за възможни концепции за представянето на България по време на ротационното председателство през 2018 г. „ – за съжаление ние не знаем кои са възможните концепции, както и коя е организацията, на която Министерство на културата е възложило този ангажимент. Неприятен е и фактът, че ведомството възлага провеждането на пилотна разяснителна кампания за Председателството в медиите на: „Стандарт“, Агенция „Стандарт нюз“, Агенция „БЛИЦ“ и Агенция „ПИК, които поправете ме ако греша, но са едни от най-компрометираните медии в страната. В рамките на подготовката Министерство на културата сключва договор за изработване на концепция за работа с медиите и провеждане на обучение на журналисти във връзка с Председателството. В публичното пространство няма информация кой изработва концепцията, а за мен лично е любопитно и кои са журналистите, които се включват в обучението, за да можем да следим от близо техните репортажи и да разчитаме на компетентното отразяване от тяхна страна.

Друг аспект на подготовката на Председателството, върху който трябва да обърнем внимание, е административният капацитет. Прави впечатление, че до момента усилията на държавата са фокусирани именно върху повишаване капацитета на администрацията, която да успее да посреща нуждите на подобно международно събитие, което не се случва еднократно, а в продължение на шест месеца, и не се провежда на едно място, т.е. София, но и в Брюксел. В тази връзка виждаме, че активно се организират срещи и обучения на представители от различни ведомства. Надявам се, че ангажираните (и обучените) за Председателството хора, ще останат в администрацията, за да повишат дългосрочно нивото й и след средата на 2018 г.

Още едно предизвикателство, което стои пред културната програма на Председателството е тя да не остане на нивото на „изложение” и показ на българско изкуство и културно наследство, а чрез селекцията от изкуства, събития и участници да адресира конкретни проблеми и възможни техни решения. Моите оптимистични очаквания са културната програма да адресира конкретни трудности и да предлага начини за преодоляването им, надскачайки именно формата на фестивал или изложение за изкуства, в каквито по-често страната ни участва.

Можем ли да говорим изобщо за последвателна външна културна политика на България в последните години?

Години наред външната културна политика на България е била насочена към „показ”, а не към сътрудничество или партньорства. Моделът на „показа” се характеризира с еднопосочност на културните събития, т.е. показваме пред чуждестранна публика постиженията на собствената си култура, опитвайки се да внушим колко велика е тя. Този подход е типичен за по-малките държави или за тези, които използват предимно културно-историческото си наследство, за да популяризират образа си. От последните е Гърция, например. В модела на „показ” сме последователни, но предвид динамиката на културните отношения, е време да си зададем въпроса, дали той е правилен и не е ли настъпил моментът за преход от „показ” към „сътрудничество”.

Имате ли наблюдения в какво се изразява дейността на българските културни институти, които функционират извън страната ни?

Преди всичко искам да акцентирам върху една новина, която остана като че ли в сянка – през ноември 2015 г. България подписа споразумение с Китай за създаване на Български културен институт (БКИ) в Пекин и на Китайски в София. Трябва да се има предвид, че нов културен институт в чужбина е скъп проект, но и да се оцени фактът, че това е изходна културна точка на България за Източна и Централна Азия. Макар че с последното не бих искала ни най-малко да подценявам някои от дипломатическите ни представителства в региона, които се грижат достойно и за културните контакти на страната ни.

Нека се върна на въпроса ви – обикновено БКИ в чужбина организират малки по мащаб културни събития, насочени най-често към българската диаспора в съответната страна. Всеки от институтите има специфичен образ, но като цяло са изправени пред сходни предизвикателства. Без да влизаме в особена конкретика или привеждаме статистика, бърз преглед на сайтовете на БКИ показва, че те организират най-често прожекции на български филми – това е нискобюджетна инициатива, тъй като не е свързана с командировки на артисти, наем на преводачи и т.н., каквото би било едно сценично изпълнение, например, и освен това привлича преди всичко българската диаспора, заигравайки се с емоционалната страна на мигрантството, носталгията по родината и филмите от детството/ младостта, разбирате какво имам предвид. Като цяло преобладават събития, които не изискват ангажирането на много участници, като причините за това са преди всичко финансови, както и събития подчертаващи емоционалната връзка с България (представяне на исторически филми, исторически книги, чествания на исторически личности, фолклорни събития и др.)

Как изглежда българската култура в чужбина?

Изглежда традиционна в частта, в която образът се конструира от държавата. В тези случаи залагаме повече на културно-историческото наследство. Международните контакти, осъществявани от неправителствения сектор и отделни артисти са в друго направление – на съвременните изкуства.

Каква е необходимата промяна в областта на водената външна културна политика на България? Имате ли наблюдения към интересни подходи и практики?

Ще започна с уточнението, че външната културна политика на страната ни е разкъсана между няколко институции. От една страна отдел „Международни дейности” към Министерство на културата (МК), от друга Българските културни институти, който също са на подчинение на МК. Освен тях съществува Културен институт към Министъра на външните работи, както и културни аташета в дипломатическите ни мисии, които логично, са на подчинение на Министерство на външните работи. Трябва да кажем, че подобно разпределение не е изключение, има и други държави, в които различни ведомства си разпределят отговорността по външната културна политика, но го правят по координиран и синхронизиран начин. Иска ми се и в България да се случва по този начин, да има съгласуваност между отговорните институции.

Бих се радвала да видим нов подход в опитите за популяризиране на образа на България, така че към „износа на национална гордост” да се добави и създаването на контакти с чуждестранни артисти, споделяне на опит с тях, излизане на българско съвременно изкуство на чуждестранни сцени и външен пазар на културни продукти.

Но преди всичко това с най-голяма спешност според мен стои нуждата от промяна в прозрачността на външната ни културна политика. Започнах разговора ни с това – колко неща не знаем, каква информация липсва. Този синдром не засяга само подготовката на Председателството, а външната културна политика от години насам. Единственото относително регулирано подаване на информация е на лице в нормативните актове, които се публикуват след правителствени заседания или заседания на парламентарни комисии. Всички други работни срещи, проекти на закони, новини за реализирани международни участия на България, покани към страната ни за международни инициативи и др. не се публикуват навреме или изобщо. Тази умишлена прикритост или неумишлена немарливост пречи на български артисти да участват в международни проекти (освен когато са реализирани от тях самите), когато има национални покани за такива; ощетяват нас, живеещите в България, от това да знаем как държавата ни представя в чужбина, какъв образ за нас предлага;  и не на последно място прави невъзможна изследователската работа, заради липсата на публично достъпни документи. Принудени сме да си набавяме информация като разследващи журналисти и да не я реферираме в изследвания, защото е неофициална. Години наред институциите отказват да се съгласят с факта, че колкото по-замаскирано е едно събитие, толкова повече въпроси привлича към себе си.  Игра на котка и мишка.

Погледнете сайтовете на МК или БКИ в чужбина. Новините от МК са като личен ПР на министъра – няма информация за законодателни инициативи, стратегии, планове, политики. Погледнете сайта на БКИ в Скопие – последната новина е от февруари 2016 г., а сайтовете на БКИ Берлин и Париж са съответно само на немски и френски език, липсва български превод, а все пак са официални представителства на страната ни. Разбира се, не всички културни институти са така, а и за споменатите от мен липси има финансови и административни причини, убедена съм, но все пак не може да ги подминем. От 2000 г. светът говори за дигитална културна дипломация, междувременно ние се задъхваме с поддръжката на сайтовете си. А да не говорим дори за послания на външната културна политика, дигитални приложения, виртуални консултации и живи връзки с политици и публични фигури.

Кои модели на водена външна културна политика в Европа бихте оприличили като успешни?

Много харесвам холандския модел. Преди време в неформален разговор един приятел определи холандците като нация, която не се бои от напредъка и промените. Мисля че това си личи и във външната им културна политика. Поради историческите си връзки ( коректно е да добавим и колонизаторското й минало) Холандия развива културни отношения със страни от Южна Африка, с Индонезия и Суринам, а заради емигрантските потоци и с Русия, Турция, Мароко, Египет. Външната културна политика служи за обогатяване и вдъхновение на холандската арт сцена и се изразява в чуждестранни контакти, сътрудничество, проекти. Културните инициативи с национално финансиране са насочени към иновации и подобряване на качеството и професионализма в изкуствата – чрез обучения и съвместна работа с водещи, чуждестранни артисти. Културната политика не фаворизира културното наследство или съвременните изкуства, а залага на съвместния им ефект за привличане на бизнес инвестиции и подхранване на туристическата индустрия.

Логично предвид философията на външната културна политика на Холандия сред актуалните дебати в страната са как да се разшири мобилността на професионалисти, така че да включва не само артисти, но и културни мениджъри и специализирани журналисти (вкл. от трети страни), които да пътуват с все по-малко визови и други правни пречки пред себе си.

Ако оставим темата за въшната културна политика настрана и се пренесем на територията на страната ни, какви са според вас основните проблеми в областта на културата?

Без да влизам в детайли бих споменала две големи пречки пред устойчивото развитие на сектора и повишаване на качеството на културната продукция:

  • Ограничен брой на алтернативни източници на финансиране – в съвременните изкуства поне 70% от продукцията в София се създава с подкрепа от общината или МК, което на свой ред пък е недостатъчно и възлиза на до 40% от реалните разходи по продукцията. Останалите обикновено са доброволен труд, на който може да се разчита за кратко, например за създаването на културния продукт, но не и за разпространението му, което е дългосрочен ангажимент.
  • Липсата на дългосрочно финансиране, насочено към развитие на капацитета на културните организации. Това води до хронифициране на финансовия недостиг и поддържане на ниво на оцеляване, вместо развитие на капацитета на екипа и повишаване на качеството на културния продукт. Т.е. не мислим как да подобрим работата си, а как да оцелеем.

Културна фондация А25 участва в организацията на културни и социални проекти, кои са основните трудности, пред които се налага ежедневно да се изправят културните оператори?

Бих могла да продължа мисълта си от преди малко: най-голямата пречка пред организация като А25, занимаваща се с координация, административна работа и връзки с медиите в областта на културата, е отново липсата на финансиране. Макар да не го забраняват официално в документите за кандидатстване, публичните органи, които разпределят средства за култура, не считат за аргументиран разход този за административна и координационна работа. От четири години участваме в конкурси на МК и СО и нито веднъж разходи за телефон например, не са бивали одобрявани – независимо от размера им. Същото важи за канцеларски материали, наем на офис, счетоводни материали или хонорар на координатор или мениджър, който работи на терен и управлява целия проект на практика. Подкрепата обикновено е насочена към продукционни разходи (сценография, музика, хонорари на артисти и др.), но зад създаването на един културен продукт има процеси, които остават зад сцена, а ние на практика не можем да ги обезпечим.

Около приемането на последния до момента цикъл оперативни програми (ОП) се повдигна дебат за мястото на културата в ОП. Той показа, че културни проекти могат да бъдат подкрепяни, но според мен доказа, че пред кандидатите има невидима бариера.  Представете си, че бягате в парка и между две дървета някой е опънал корда на нивото на врата ви.  Вие не я забелязвате, защото е тънка и прозрачна и минавате точно от там. Усещате ли силата, с която сте оттласнати назад от кордата!? Ако се бяхте засилили по-силно в този участък, тя щеше да пререже шията ви. ОП програми останаха достъпни за общини, читалища и големи НПО, които можеха да си позволят собствен принос от няколко хиляди евро за проект. От последните в областта на културата оперират не повече от 3-4. Културният сектор в България се състои от професионални артистични организации, но с малки екипи. Правителствата, които формулираха условията на ОП не отчетоха този факт и призоваха сектора за „иновативни културни събития” (множеството от които се оказаха неиновативни, а още по-малко културни), оправдавайки се с „изискванията на Европа”. „Европа” обаче беше оставила именно тази част на националните правителства, за да структурират те програмите, така че да са в полза на обществото. Резултатът е очевиден.

Друго препятствие пред екипа представлява работата с медии. Изключително трудно в националните медии (особено телевизии) се намира място за новини от сектора. Един от най-честите ангажименти, по които си партнираме с колеги, е ПР на дадена продукция и усилията новина да влезе в ефир, освен в няколкото културни рубрики, са много, много големи.

Ако трябва да погледнем от положителната страна на нещата, кои събития в областта на културата в България отчитате като успешни?

С А25 сме част от този пейзаж и ще бъда пристрастна, отговаряйки на въпроса ви. Но все пак радва ме развитието на независимия сектор, който събира съмишленици за реализирането на дадена идея. Радва ме всеки път, в който се появи ново пространство за съвременни изкуства и култура. Също толкова хубаво е, когато отидем на премиерите на колеги, защото знаем колко усилия са положили, за да започнат и завършат продукцията си. Мога да спомена две събития, които считам за важни и в които сме били поканени да работим заедно с колеги. Едното от тях е проектът „Протекст”, реализиран от режисьора Гергана Димитрова и екип, който осем години прави сценично четене на драматургични текстове в нетеатрални пространства. Гледали сме ги в Централната минерална баня, в Музея за съвременно изкуство и на други шантави места. Протекст доведе много нови текстове в България, вкл. френска, немска, румънска драматургия. Сега сме на прага на „Протекст” 8. Също с радост мога да спомена инициативата на Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства Три3ависим, която има вече седем издания. Това е проект за съвременен танц, пърформанс и инсталации, който се случва ежегодно с минимална подкрепа, но дава начало на три танцови миниатюри, на три различни екипа, които след премиерата във формата, заживяват собствен самостоятелен живот. Няколко от тях през годините са с номинация за ИКАР за съвременен танц и пърформанс.

Коя според вас е темата номер 1 в областта на културата за 2016-та година?

Сигурна съм, че за всеки от колегите е различна. Моята тема номер 1 е комуникационната стратегия и културната програма на Председателството на Съвета на ЕС.

Моля ви да ни разкажете малко повече за проекта ви  „Културна адеквация”. Какво ви провокира да създадете този проект? Какви са постигнатите резултати?

„Културна „адеквация” е своеобразна програма за културна ориентация за бежанци и търсещи закрила лица. Различното е, че програмата е базирана на професионални изкуства и професионално знание по изкуства, а не на арт терапия, с която други колеги успешно се занимават. Екипът ни, заедно с тематични специални гости, работи с група от около 80 човека. Част от тях не бяха гледали никога представление, а още по-малко влизали зад кулисите и в ателиетата на театъра, както им се случи с нас. Направихме литературен салон, за да говорим за поезия, проза и преводи и още 6 събития, посветени на други изкуства. Проектът завърши с фотографска изложба на снимки, които участниците, трябваше да заснемат в рамките на един месец. Ако разгледате снимките, ще видите как изглежда градът ви отвъд видимото с вашите очи. Един от участниците беше златар по професия и каза, че тази фотографска задача е била изключително интересна за него, защото отново е провокирала окото му да търси детайла, както е правил в Афганистан, докато изработвал бижута.

Едно от най-важните неща, които направихме с „Културна „адеквация” обаче беше, че изкарахме хората от кампусите и ги заведохме в сърцето на града. Бяхме заедно там, където ходим аз, вие, приятелите ни. В едно кафене, където проведохме комикс работилницата и говорихме за ролята на графитите в арабските революции, дама на средна възраст с книга в ръка попита мен и колегата ми защо не плащаме нейната сметка за кафе, а „тяхната”. Отговорихме, че го правим, за да може тя да познава тях и те нея, така че да не се страхуват едни от други. Днес бих допълнила и нуждата да не допускаме образуването на нови гета и изолация, защото те раждат зло и насилие.

imgp5897

фотографската изложба „Спомени от непознатия дом: София”

Една от основните теми, които поставя Културна фондация А25 е за мултикултурализмът. Какви са основните предизвикателства, пред които сме поставени, ние европейците, в контекста на ситуацията с бежанската криза? Как виждате културните инструменти като начин за справяне с възникналите проблеми?

Това не е от основните теми  за организацията ни, но безспорно е от важните. Аз не съм толкова голям песимист по отношение на мултикултурализма и считам, че имаме мъдростта да се справим със страха, който ни се всява. Движение на хора винаги е имало и ще има, с времето единствено поводът ще се променя, струва ми се. Според мен не бива да позволяваме гетизирането на групи хора, защото чувството, че са непризнати и незначителни, е причината да се увличат по каузи, които им гарантират мъченичество или Рая на небето. Предизвикателствата пред мултикултурализма най-ефикасно се преодоляват именно чрез културата и изкуствата и механизмите за включване и сближаване, които те предлагат. Защото, поправете ме ако греша, но до момента видяхме резултатите от военни действия, както и от това да плащаме на друга държава да спира потока от хора.

 

11081423_803188606441331_210487193835586818_n

Три3ависим – проект за съвременен танц и пърформанс

 

Ако трябва само в едно изречение да съберете вашата мисия и цели като културна фондация, то би звучало:

Внимание: кръстовище на равнозначни пътища, на което се води съдържателен диалог, отвеждащ отвъд стереотипите и наложилото се статуквото и на което „А25“ от знак се превръща в символ.

 

Благодаря за отделеното време!

 

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*