декември 13, 2017

Доц. Иван Кабаков: Състоянието на културния сектор в България е приятно разсеяно, вгледано в миналото с повтарящи се периоди на деменция

Culture sign isolated on white

Доц. Кабаков е от преподавателите, на чиито плещи лежи лежи образованието на кадри в областта на културните политики. С години стаж в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, НБУ, Натфиз „Кръстьо Сарафов”,  автор на множество статии и книги в областта, днес той е гост на Apropos.bg,   за да поговорим за състояниетона културата в България в момента, в който България се готви за Председателство на България през 2018 г. Днес все по-настойчиво се говори за културата като възможност за реклама на България, но какви са аспектите на културните политики, които в момента действат в България, нека видим какво отговаря Доц. Кабаков.

 

download_fotor

Здравейте, нека отговорим на първо място на въпроса що е то „културна политика” и има ли почва у нас?

Анонсът ви е много точен – в момента в България действат само някои аспекти, т.е. части на културната политика, дори не бих казал културни сектори, а именно аспекти, които поради това имат частично (въз)действие в областта на културата, която не е изградена като система, за да имаме основания за други очаквания отвъд частичното (въз)действие. Относно културата като възможност за реклама на България: от времето на социализма културата се ползва или за пропаганда (например за успехите на социалистическа България в сценичните изкуства и в частност в оперната музика) или за реклама (например на Председателството на България през 2018 г.). Това „несериозно“ отношение към културата не е иновативно и в неговата основа стои историческата традиция да се сещаме за културата преди избори или когато трябва да се представим на международната „сцена“, независимо дали тя е политическа или културна, но без това да е резултат от промислена външна културна политика и културна дипломация. Иначе казано – добре е културата да постига, освен присъщата си ценност, и добавена стойност чрез включването си в различни инициативи като Председателството на България през 2018 г., но за да стане това е необходима систематична и последователна политика за култура, която осъществява стратегическа визия, споделена поне от по-голямата част от обществото. Такова е обаче и отношението на ЕС към културата, който се интересува преди всичко от социалните и икономическите ѝ измерения, от добавената ѝ стойност, и много по-малко от присъщата ѝ ценност – да осмисля човешкото съществуване чрез способността за изразяване на индивида във връзка с носената от него памет и културно наследство.

Има ли според вас стратегическа визия за последователна културна политика към настоящия момент в България, която да формира и тази в близко бъдеще?

Предполагам, че от предишния ми отговор става ясно защо България към настоящия момент няма стратегическа визия за последователна културна политика и като следствие от това обстоятелство няма и стратегия за развитие на културата за поне 10 години напред, съгласно чл. 2а ал. 1 от Закона за закрила и развитие на културата. Нейното изработване и осъществяване, освен достатъчно сигурна и проверима информация за актуалното състояние на културата, изисква и стратегически мислещи хора. Последните са „дефицитна стока”, която се пазарува в условия на криза, по-скоро, за да се използва авторитета им на експерти, отколкото за да се изработи и реализира стратегия за развитие на културата. Това е резултат от трайното осъществяване на управлението на културата преди всичко на оперативно равнище, а не на стратегическо равнище, което предполага и изисква изработването и осъществяването на стратегия за развитие на културата. Поради тази особеност, такава стратегия, макар и разписана като дължима в чл. 2а ал. 1 от Закона за закрила и развитие на културата, не се осъществява, доколкото оперативното управление не се интересува от стратегическа визия и цели във вторачеността и загрижеността си да решава непрекъснато възникващите проблеми в областта на културата.

Кои са основните дилеми, които можем да кажем, че са фокус във водената културна политика у нас последните 5 години?

Трайно присъства дилемата оперативност или демократичност, както става ясно от предишния ми отговор, като нейната „устойчивост” може да се обясни със степента на демократизация както на обществото, така и на културната ни политика. Изкушението да се вземат управленски решения само на оперативно равнище, за да се спести иначе трудната комуникация с т.н. граждански сектор, е разбираемо, но е неправилно, защото експертизата е вече разпръсната в обществото и по-конкретно се намира в университети, професионални общности и неправителствени организации и много малка част от нея може да бъде осигурена от Министерство на културата. Освен тази дилема, би могло да се посочи нарастващата дистанция и напрежение между изкуствата и културното наследство, чиито представители трябва да си взаимодействат, вместо да изтъкват цифрово неизмеримия резултат от художественото изразяване в конкретното изкуство като източник на субсидии и „налетите” финансови средства в т.н. „културно строителство” на недвижими културни ценности, когато говорим за културно наследство. Иначе казано – творчество и иновации от една страна и инфраструктура и достъпност от друга страна, всяка от които обаче се опитва да монополизира тези си отличителни характеристики само за себе си.

Как бихте описали състоянието на културния сектор в България към днешна дата?

Приятно разсеяно, вгледано в миналото с повтарящи се периоди на деменция. Надявам се това описание да е очевадно (това не е правописна грешка) не само за вас, но и за читателите. Проблемът обаче е друг – бъдещето, т.е. остатъка от дните, които имаме на този свят и начина по който ще ги осмислим. В това отношение културата е безспорен лидер, независимо от начините ѝ на употреба на местно, регионално, национално и транснационално равнище. Това обаче не се разбира не само от т.н. политици, но и от голяма част от обществото, така че предстои много работа, за да се промени мисленето за културата в България.

Кой са най-сериозните проблеми в културата?

Най-сериозният проблем в областта на културата е отсъствието на диалог между публичните власти от една страна и професионалните общности и неправителствените организации от друга страна, доколкото общо споделена и приемлива стратегическа визия няма как да се постигне само от една от страните. Това като че ли не се разбира и поради тази причина културната ни политика няма посока и визия. Останалите проблеми са разрешими, ако се постигне поне относителна яснота относно визията и целите на националната ни културна политика. Ако попитате студентите ми, те ще ви отговорят, че най-сериозния проблем е финансирането на културата. То обаче е средство за постигане на цели, никой не предоставя финансови средства, ако не знае за какво и как те ще бъдат използвани. Как обаче да се изработят и постигат стратегически цели, ако отсъства диалог в обществото?

Относно Председателството на България – каква смятате, че трябва да бъде ролята на културата и как да бъде използвана за промотиране на България в ЕС?

Председателството на България на ЕС е събитие с 6-месечна продължителност, което поставя на фокус страната ни и най-вече административния ѝ капацитет. Много бих искал да отговоря кратко и позитивно: ролята на културата при представянето на културата по време на Председателството на България на ЕС е голямо. Това обаче няма да как да се случи, макар че най-вероятно ще бъдат направени опити да бъде симулирана „големината” и значимостта на националната ни култура, което обаче не отразява мястото и ролята ѝ в обществото. Ние се препитаваме и представяме с нейното величие в миналото, поради неспособността си да предложим визия за бъдещето ѝ, която да осмисли действията ни и да осигури средства за културно изразяване в настоящето. Многообразието от култури назад във времето, както и това тук и сега, би могло да представи „големината” и значимостта на националната ни култура, но това изисква, освен финансови средства, и визия за културната програма на Председателството на България на ЕС, която да не е само на правителството, но и на по-голяма част от обществото.

Как да се справим с дилемата културна идентичност – мултикултурализъм в ситуацията на бежанска криза, в която се намира Европа?

Всъщност става въпрос за неразбиране, а не за дилема, при което мултикултурализмът „превзема” културната идентичност на преобладаващата и много често етнически определена група. Ако се отстраним от тази модна представа, провокирана от мигрантската криза, ще трябва да посочим, че мултикултурализмът е фактическото състояние в повечето съвременни общества, на което се преписва провала на политиките, включително и на мигрантската политика, като се използват страховете от претопяване, поради това че не сме достатъчно активни, изобретателни и иновативни в от-стояването чрез диалог на споделяната от нас културна идентичност. Това обаче, освен предизвикателство, е и шанс да поставим на фокус културата в обществата ни, което предполага и преосмисляне на ролята и значението на културните политики.

 

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*